Спомени

Винаги се удивлявам на умението на човешкият мозък да забравя, а в същото време и да помни. Забравянето изглежда толкова лесно – вечно търся ключовете си и едва си спомням какво обядвах преди два дни, понякога влизам в стаята с идеята да направя нещо, но така и не го правя. В същото време си спомням колко ме болеше първият път, когато паднах от колелото си като дете, помня вкуса на ягодите, които ми донесе дядо, когато бях на 10. Помня мириса на залезът, когато за пръв път краката ми докоснаха пясъка на един Созополски плаж, помня и един номер на страница в „Антология на българската лирика“, където за пръв път усетих магията на поезията.
Днес мозъка ми отказва да забрави тупкането на сърцето ми, когато срещнах моя любим за първи път, вълнението от усмивката му и движението на въздуха, с който той се приближаваше до мен. Помня всички малки моменти – ръката му, топлеща моята в един много студен миг, гласът му, когато изрича името ми, чашата чай, която приготвя за мен. Толкова много спомени, спирала от усещания и вибрираща любов.
И докато лилавата ми самота се вдига като майска мъгла, аз не мога да си намеря ключовете. 

Agleya

фотография: Denkomind