Amante*

/първият ми и все още незавършен роман/

Един лист хартия пада на пода до бюрото, създава тих звук, а въздуха едва доловимо се раздвижва около него. Вдигам го внимателно, отчитайки незначителността на това събитие и се вглеждам в него. Бял, чист лист, без следи мастило по него, без отпечатъци от думи, изписани на предишна страница, не намирам дори малка точка. Идеалното начало на нещо ново, мисля си, и че трябва да напиша нещо значимо върху него. Но какво? Вероятно ще е подходяща някоя история с щастлив край или детска приказка, пълна с герои и приключения. В същото време искам да го напълня с красота. С онези думи, които местят звезди, онези пълни със смисъл и значение. Онези, които наистина ще оставят отпечатък. И вдъхновение.
Искам да пиша и за хората.
За онези хора, които познавам, за онези, които са далеч, за хората, с които споделям книга или чаша вино, за онези, които преминават през живота ни без да оставят следа. За хората, които обичам, и които ме обичат. Най-вече за тези, които никога не ме забелязаха, не ме видяха нито един път, те не разбраха, че имам две имена и смела душа.
С времето разбрах, че ние хората обичаме да разделяме околните. С кого да споделим тайна, с кого да отидем на театър, на кого да кажем „Здравей”, на кого да помогнем, на кого да посветим стих, за кого бихме дали живота си. За всички, които останаха и всички, които си отидоха без да погледнат назад. За онези, които забелязват сълзата още в окото и онези, които се реят в облаците и не виждат нищо друго.
Замислих се и за хората, които спасяват други животи всеки ден, и за онези, които просто обичат да танцуват под дъжда, за влюбените, за страдащите. Замислих се какво е да имаш някой и в същото време да нямаш никой. Да си всички хора и в същото време да си чужд в нечия вселена.
Аз, ти, те, ние, вие, толкова много хора. И сякаш никой не разбира истинската близост, никой не разбира, че обичаш ли някой, обичаш всички.
А направиш ли нещо добро за някой задействаш една невидима нишка, която повежда доброто по целият свят.